ПОГЛЕД В ЕДНА ДУША (стихосбирка от Кирил Влахов, 2013)

 
 
 
НЯКОЛКО ДУМИ  ЗА АВТОРА
 
 
 
Речено е, че поезията е вид духовен ексхибиционизъм. По тази причина трудно се пише за млад автор. Млад на години искам да кажа. Инак Кирил (вж. ІV-та корица) съвсем не е новак в писането, в частност и на поезия. Но, винаги има по едно "но", "сблъсъците" му с поезията, поне до този сборник, са предимно в англоезичнопесенната зона [простете за словомонстъра]. Последната, с известни изключения, има малко общо с т.нар. "класически образци". Впрочем, по днешно време разбирането за понятието поезия е твърде широко, за това да се съсредоточим върху съдържанието на предлаганата първа стихосбирка на Кирил. Това, че е първа, предполага, че не трябва да очакваме някакви поетични върхови постижения, а критиката да е по-щадящо благосклонна. Е поне втората част от това няма да е вярна. Не смятам, че една малко по-остра критика към работите му би го обидила по някакъв начин, по-скоро би му се понравила с честността си.
    Безспорно Влахов притежава богата езикова култура и умее да изказва достатъчно ясно желаното. Друг е въпросът, че поезията е малко по-специфична материя и не винаги директния изказ е най-подходящ. Примери за това може сами да намерите по нататък в сбирката. Има, разбира се и достатъчно примери за тъкмо обратното - свеж поглед и неочаквани метафори за уж до болка познати всинца ни чувства, обстоятелства, ставания. Тях също може сами да откриете.
    Някому повечето от стиховете могат да се сторят малко нещо наивни. Нему един съвет - ами просто още веднъж да прочете привидно наивния опус и да опита да вникне малко по-дълбоко.
    От друга страна, обаче има още много да се желае относно доизглаждането на чисто формалната страна на стиха. И съвсем не става дума за скрупульозно спазване на рима и ритъм, а за използването на най-точната за случая дума и/или словосъчетание, до чисто орфографичното представяне на стиха, ако щете. Разбираемо е, че младият автор има и иска много да каже, може да го каже, но би било погрешно, под напора на бликащи чувства, мисли, идеи, да опитва излагането им "тук, веднага и всички" в рамките на един опус. Това се из(от)живява с натрупването на опит, което пък прави някои от работите на "обръгналите в занаята" монотонни и скучновати. А работите на Кирил са всичко друго, но не и скучновати.
    Можем да разделим сбирката условно на две части: лирична и хумористична. Всичко казано по-горе е в основни линии валидно за лиричните му стихове (посвещения, отчаяни1). За вече споменатата му висока езикова култура може да се намерят доказателства и в условно хумористичната част на сбирката - пародиите. Които могат да се приемат и като своеобразна тренировка за поетично творене. Заимствайки стихове на класици, Влахов успява да им вдъхне свеж, незлоблив хумор, свързан предимно със студентския живот, който той познава (за сега) най-добре. 
  В заключение ми се ще да му благодаря за възможността един от първите да прочета и дружески "разкритикувам" поетичните му работи, повечето от които наистина си заслужава да бъдат прочетени.
 
      Благодарности на всички момичета, които ми бяха вдъхновение и които винаги ще обичам.
      
      Посветено на всички момичета, които са ме вдъхновявали (дори без да го съзнават), на всички хора, които някога са се чувствали самотни и неразбрани, на всички кандидатстуденти и не на последно място - на всички настоящи и бивши студенти, най-вече в ТУ-София, филиал Пловдив. 
      Обичам ви, без вас нямаше да съм това, което съм днес!
К. Влахов
 
         Пак ще ги чакам,
         пак ще ги пиша -
         нощем във мрака,
         с молив по листа...
 
 
ДУША ДУША ДОКОСВА
 
Вдъхновено от "Душа душа докосва"
Когато срещнах те за първи път
и взрях се във очите ти искрящи -
разбрах, че може само твойта смърт
да спре огньовете във тях горящи.
 
Когато срещнах те за първи път
и устните ни във едно се сляха -
разбрах, че неспособен е светът
да помрачи целувката ни плаха.
 
И заедно вървяхме в пътя общ,
и всичко беше някак си магично
и през една безлунна, тъжна нощ
разбрах аз, че безумно те обичам.
 
Тогава взрях се в сините очи
с безмълвния въпрос на свойте устни
и с горест аз видях, че в тях личи -
не ме обичаш ти. 
Действителност
Всред дивата джунгла на новия век, 
където заглъхва викът ни без ек, 
и на всяка стъпка дебне ни враг - 
където и денем, и нощем е мрак, 
вървим ний без път, 
без посока,
без брод - 
в лабиринта си вечен, 
наречен живот...
Кога се ражда човек?
Когато осъзнае за какво живее,
       за какво се бори,
че зависим е от всички други хора, 
но да постигне нещо може
само с двете си ръце... 
Когато осъзнае,
че не ще постигне свойта цел
но пак си каже упорито: "Нека!", 
преминавайки последния предел -
тогава ражда се Човекът...
Нито капка красота
Мрачни силуети.
Сенки във нощта.
И нито лъч не свети,
не разсейва мрака 
   на деня.
 
Безлични гласове.
Шум във тишина.
И нито дума не зове 
този, който чака 
   в тъмнина.
 
Безбрежна самота.
Тлее любовта.
И нито капка пъстрота 
не улавя зрака,
     нито капка красота.
 
ПОСВЕТЕНИ
 
Приказка
Срещнаха се двама души...
Да разказвам по-подробно, смятам, 
е излишно. 
Допаднаха си явно
и си паснаха 
отлично. 
Но тясна беше им земята - 
небето пък 
видя им се високо... 
Затова летяха ли, летяха 
по средата 
и всичко бе чудесно.  
И всичко беше лесно!
Но умориха се крилата 
след толкова летене, 
и надолу ги прогони синевата,
и наказа ги с омраза 
любимото им Време...
 
 
Щом докоснаха тревата 
мека и зелена - 
ж е с т о к о
нараниха се крилата; 
болка мина 
през сърцата,
тъма затъмни 
светлината. 
 
Боли ли те, любима?
Любовта ни... още ли я има?
Мене много ме боли... 
и толкоз безнадеждно липсват ми 
крилата... 
Откъс
В очите ти блясък на нежност кристална, 
по устните сянка на дума прощална...
вятърът гали косите ти жално, 
тръпне земята навеки печална,
под стъпките леки, заглъхващи бавно...
И ето те - нежна, сияйна и жива, 
пристъпваш безшумно във роклята бална, 
насищаш наоколо всичко в сребристо -
чертите ти меки усмихват се чисто... 
Тъй шепнат листата...
Ти така изкусно заплете душата ми!
Обърка ме. 
Не знам 
днес обич ли чакам, разплата ли?
"Мила!", 
"Любима!" - 
думи без стойност, 
изтъркани. 
Но тебе те има! 
Тъй шепнат листата 
       от порив разклатени...
Най-хубавият цвят
Разпусната коса. 
Блестящи очи. 
Огнени устни. 
 
Идваш ти към мен - 
сама, 
разцъфнала. 
Гледам те смутен - 
в погледа студен 
вливаш топлина. 
Ти си светлина!
 
Ти носиш слънца в очите си. 
 
Ти цяла си нежност:
в косите, 
в ръцете - 
блажена безбрежност... 
Ти си цвете!
Моето цвете... 
 
Усмихваш се. 
Светът притихва. 
Ти грееш
и гледа те целият свят.
Ти шепнеш - 
млъкват всички:
и реки, 
и птички... 
Светът се вслушва. 
Ти пееш
и слуша те целият свят.
Ти си цвят! 
Най-хубавият цвят. 
 
 
 
По Мъдвайн - "Happy?"
От духа ми ме откъсна.
И сърцето ми разкъса.
Отне съня ми нощем.
Отне ми ти надеждите.
Отне ми и копнежите. 
(Но теб желая още!)
Мечтите ми отне.
Отне ми равновесието 
и по стръмното понесох се.
Ти всичко ми отне...
И какво? Какво от това?
Прави ли те туй щастлива?
Прави ли те туй добра?
 
Защо ти трябват тез очи,
щом за любовта са слепи?
Какво като красиви са и живи?
И тез уши защо са ти, 
щом не чуват нежни думи?
Какво като улавят звуци сиви?
 
И тез ръце - тез нежни длани,
защо ти трябват те, 
щом като не милват, искат, палят?
И устните...
ах, устните защо са ти,
ако останат недокоснати?
 
От духа ми ме откъсна.
И сърцето ми разкъса.
Отне съня ми нощем.
И какво? Какво от това?
Нима сега си по-щастлива?
Нима сега си по-добра!
 
Отне ми ти надеждите.
Отне ми и копнежите. 
(А теб желая още!)
И какво? Какво от това?
Нима сега си по-щастлива?
Нима си по-добра сега!
 
Е, хайде, усмихни ми се поне...
Сега, когато всичко ми отне.
***
Всичко напусто е - 
сълзите, 
и раните...
увехна чувството, 
изстинаха устните, 
мечтите напуснати...
бутайки под ред
лъжите, 
забраните...
остави само лед.
Лед и мигове пропуснати...
Не заслужаваш!
Нищичко не заслужаваш ти.
Нито стихче, нито ред.
Нито думичка, 
чертичка, 
точка.
Не заслужаваш вечно да вървя след теб.
Не заслужаваш просто нищо!
 
Не заслужаваш!
Нищичко не заслужаваш ти:
Да се оглеждам всяко междучасие,
за да те зърна, уж случайно...
И след всяко малко разногласие
да бъда аз така отчаян...
Или през ден да търся поводи -
за плана, за контролната, за диска -
(макар добре да знаеш - просто искам)
пак случайно уж, "по път" през вас да мина
и тъй - помeжду другото - и да те видя.
И туй дори не заслужаваш!
 
Нищичко не заслужаваш ти.
Нито мисъл, нито стон.
Нито думичка,
сълзичка, 
болка.
Не заслужаваш даже капчица любов.
Не заслужаваш просто нищо!
 
Не заслужаваш!
Нищичко не заслужаваш ти:
Да те изпращам вечерта до вас, 
дори когато казваш ми, че "не е нужно"...
От себе си да давам всичко аз
усмивката да задържа на твойте устни. 
Когато тъжно ти е - да скърбя.
Когато радваш се - да се засмея...
Заболи ли те - да ти съчувствам
и в душата ми да бъде пусто.
 
Не заслужаваш даже тези чувства!
 
Нищо ти не заслужаваш!
Е, хайде стига - никой 
никъде не притежава
чак такива хубави очи!
 
Пък и други има в този свят проклет...
Но какво? Нали аз искам само теб!
Желание
Ах, как искам, 
ах, как искам някой ден
ей тъй - във ъгъла да те притисна,
до стената:
без да можеш да се скриеш
зад думи, 
зад преструвки...
да няма нищо помежду ни...
разтворена да е душата ти, 
обезсилена
и гола.
И тогава може, 
да, тогава може да ме чуеш...
 
Ах, как искам, 
ах, как искам да не можеш
настрани очите свои да извърнеш
от моите.
Да се слеят наште погледи
и да пия, 
да поглъщам
жадно светлината от очите ти...
разтворено да е сърцето ти,
отпуснато,
открито.
И тогава може, 
да, тогава може да ме видиш ти...
 
Ах, как искам, 
ах, как искам да сме близо -
толкоз близо, че сами да се усетят те, 
телата ни.
И да ти разкрие туй докосване
трепета, 
огньовете
които палят в мен очите ти...
разтворени да са ръцете ти,
жадуващи
и нежни.
И тогава може, 
да, тогава може да почувстваш ти...
 
Ах, как искам, 
ах, как искам някой ден
ей тъй - във ъгъла да те притисна,
за да ти кажа, 
да ти кажа просто колко те обичам.
Маска
Забавно е, нали?
И ти се усмихваш - 
Грейват пламъчета весели в очите ти,
десетки белички мъниста
       ми откриваш ти,
И прихваш -
и звънват весели звънчета във ушите ми.
Забавно съществото е пред теб.
И молиш, молиш го да спре.
 
И смешно е, нали?
Как ли ги измисля тези?
Как все успява да разсмее?
Този - този... шут.
И проплакваш весело през сълзи:
Ти си - ти си... луд!
Забавно е, нали?
 
А знаеш ли в душата ми какво е?
В душата ми, която днес е само твоя?
Чувстваш ли сълзите,
       напиращи в очите ми?
Не чувстваш.
Шиповете виждаш ли,
       раздиращи гърдите ми?
Не виждаш.
Чуваш ли душата ми как стене, 
чуваш ли сърцето как се къса?
Не чуваш.
Чуваш веселите глуми само.
И гледаш, гледаш ме засмяна...
 
Забавно е, нали?
А маската какво ще стане ако махна?
Ако вместо тези празни глуми,
започна с искрените думи?
Какво ще стане, питам те, тогава?
И наместо пак поредната закачка,
сервирам ти:
за тебе вчера плаках!
или
от тази сграда ми се скача!
(и скочил бих да знаех, 
че ще пролееш две сълзи поне, 
но ти и толкоз няма да пролееш...)
Или наместо нещо да иронизирам,
извикам аз:
сърцето ми раздираш!
       или 
за бога! как не ме разбираш!
 
Но аз мълча - сърцето ми е нямо.
И чуваш... чуваш веселите думи само.
 
И смешно е, нали?
Добре съм си със маската.
Сваля ли я дори за кратко, зная - 
ще изчезне и от устните усмивката, 
ще се скрият и от моя глед мънистата,
ще угаснат бързо
       пламъчетата в очите ти, 
ще заглъхнат и камбанките,
       нежно галещи ушите ми.
И ще стана мигом сив за тебе -
скучен, тъп и непотребен.
Също, също като всички други...
 
 
Добре, добре съм си със маската.
С нея и за тебе е добре, изглежда.
Тя ми дава, може би...
 
Ах, забавно е, нали?
Нищо, нищо, че боли...
 
 
 
Мъничко момиче
Усмивка свети в две очи
на мило мъничко момиче;
очите пълни са с мечти,
които тихо устните изричат...
 
Една любов насища мислите
на крехко мъничко момиче,
любов лъчиста, свята, искрена,
която дава път, и цел, и Истина, 
и прави я от другите различна - 
като малка розичка разлистена...
 
Искра гори във тези две очи
и пълно е с живот лицето, 
разпуснати са нейните коси,
разтворено широко е сърцето...
 
Колко болка ли животът е донесъл, 
колко труден пътят и невесел 
бил е... колко пъти наскърбил е
туй сърце тъй доверчиво, нежно, 
туй лице открито, белоснежно;
как успя таз вещица съдбата
да заличи искрата във душата?
Къде изчезнаха мечтите?
Защо прибрани са косите
и лъчите угасени във очите?
И онази страст къде изчезна;
любовта как тъй залезна
в бездна тъмна и беззвездна?
Как потъна в мрак лицето 
и затвори се сърцето?
 
И нима забрави чувството, 
което носеше изкуството...
И цветята, подарени лично 
от дребно, миличко момиче?
 
Нима останаха във снимката
мечтите, радостта, усмивките...
 
Питам с болка тез очи,
но мълчи, мълчи, мълчи
мъничкото весело момиче 
и ноти срича, срича, срича...
Океан
Душата ти е океан безбрежен
и там дълбоко зад чертите нежни - 
усмихнати, спокойни, белоснежни -
крият се усърдно и прилежно 
стотици рибчици сребристи, 
кротки като мислите ти чисти
и малки мидички златисти,
които пазят своите мъниста...
 
Душата ти е океан безкраен
и ревниво пази свойте тайни -
отвън блестят водите му сияйни,
а на дъното съкровища незнайни
от любопитни погледи са скрити...
Насила усмирени са вълните,
на опашка свити са косите
и в очите угасени са лъчите.
 
Покой и тишина.
Винаги е вечер...
Блещука в тъмнина
тъжната луна 
и се взира отдалече
в тъмните води. Сама.
 
Покой и тишина.
Впити в тебе са очите
на непрогледната тъма -
изгубила е тя съня
от взиране във дълбините
на тихите води. Сама.
 
Така редят се дни, месеци, години
повърхността ти гладка е като коприна - 
скрити са мечтите,
тихи са вълните, 
леки колебания
на потиснати желания...
Единствено подводните течения
издават твойто настроение.
 
И грее слънцето горещо, 
и духат ветрове студени,
и птици в своите премени
нашепват тихо нещо...
Отиват си вълните и се връщат, 
бреговете нежно те прегръщат
и сушата поглъщат - 
все едни и същи...
 
Но знам, ще дойде ден във който
след отлив океанът ще придойде - 
черни облаци небето ще забулят
и стихии скрити ще пробудят...
Ще вият ветровете,
ще стенат бреговете...
И изведнъж
ще плисне дъжд!
Ще може таз свирепа буря
единствена покоя да разтури:
и ще кипят и врат водите, 
сърдити ще се появят вълните;
и ще разпуснеш ти косите,
и лъчи ще заблестят в очите...
 
Но туй ще стане след години - 
време много дотогаз ще мине.
Океанът днес спокоен е и тих - 
аз стоя със мъничко тъга
до десетки други на брега
и пиша бавно своя стих...
Тайните ти, че разкрих прости ми - 
заслушан бях във малка раковина.
***
Помийна яма е душата ми, 
пълна с трупове разкапани -
на надежди, някога разлистени, 
оплетени в лъжи и полуистини; 
на мечти, копнежи неизречени, 
кървящи и на смърт обречени;
на думите, безжалостно прахосани,
с печат на безразличие дамгосани;
на жестове напразни и излишни, 
изхвърлени на мрачното бунище
като трупове разкапани.
Помийна яма е душата ми.
***
Ти още ден
мисли за мен, 
за моята магия...
И скоро сам
ще дойда там,
и всичко ще разкрия.
***
Със туй сърце
и с тез ръце
аз твоите ще стопля, 
а пък с очи
ти излечи
душата ми от вопли.
***
Ах, само миг
и твоят лик
пред мен ще се открие!
Да можех аз
във този час
в усмивка да се скрия!
 
 
 
КРАТКИ
 
 
***
Колко истински хора, 
колко смели души, 
изгоряха в затвора 
на сивите дни.
 
Колко истински хора, 
колко честни сърца,
без път, без опора,
отнесе смъртта.
 
 
 
 
***
Знай, от мойте самоти
ме спасяваш само ти. 
 
 
***
Аз и ти се имаме -
затуй само има ме.
 
 
 
***
Ти човек не бе,
а моето небе.
 
 
 
 
***
Ти ме създаде 
и ми даде 
това, което аз
имам вече власт 
да ти дам 
като те създам...
На дърветата пред прозореца ми
Протягате ръцете си зелени,
покрити с хиляди листа...
Какво, какво ли искате от мене?
 
 
 
 
 
 
 
Нощ 
Душата ми е черна -
черна като тази черна нощ...
А искам само малко нежност!
Нима съм толкоз лош?
Копнеж
Ах, тялото ми как копнее 
в едно със Нея да се слее!
 
Устните ми как жадуват
устни чужди да целуват!
 
Духът ми как желае
дух друг да обладае!
 
Аз пък просто искам
само 
малко 
близост... 
 
 
 
 
ОТЧАЯНИ
Не е време...
Не е време днес за песни,
както казал е поетът -
ето думите чудесни,
изразите тъй уместни
как по редовете кретат.
 
Ненужни, безсмислени, сиви, 
на хората те са противни.
 
И да пея - няма кой да слуша,
и да се мъча - всичко е на халост.
Дошло ми е до гуша!
Но ушите са запушени
на хората. За жалост...
 
Защо им трябват песни,
защо да търсят чувства,
та нали е триж по-лесно
в душата празна да е пусто?
 
Но разберете, иначе не мога -
задушавам се, умирам,
не освободя ли таз тревога,
що в гърдите ми напира.
 
И ще си пиша...
 
Нищо, че напразно е, безсмислено
и че до сърцата ви не стигат
чувствата, надеждите разлистени
а за каприз и показност го мислите.
 
И ще си вярвам...
 
Ще вярвам аз, че мога
да вдъхновя, да трогна,
да запаля във душите огън...
 
Нищо, че гласът ми глух е
понякога.
Нищо, че звучи му сухо
на някого.
 
И само, както казват,
пълня празни листове.
 
Нищо, мене и това ми стига - 
стига ми, наистина...
О, съдба...
О, Съдба несправедлива, 
но май ти по-отива 
образът на самодива - 
дива, зла, жестока, 
дращеща със нокът 
черен и студен 
плътта ми тръпнеща и жива.
Ах, всеки ден
наливаш в мен 
отровата горчива 
и сърцето я попива...
 
О, живот лъжлив, нечестен, 
защо тъй хищен си, нелесен, 
защо душата вместо с песен, 
с плесен пълниш и със болка? 
Още колко тъй ще бъде, колко...
двама да се борим ние с тебе - 
мой сирашки тъжен жребий, 
и една след друга да погребвам 
аз мечтите си лъчисти; 
да помръкват моите зеници, 
задето нямам аз връстници; 
ни приятели, ни близки - 
като животно диво зад решетка 
хора непознати в мойта клетка 
да подхвърлят някакви огризки...
Та туй е жалко. 
А толкоз малко...
Толкоз малко искам!
 
Искам аз ръка протегната
към мене, 
(уморих се само аз 
към вас да тичам:
и да ви треперя,
и да ви развличам)
искам малко уважение;
достатъчно над мене тегнаха 
думи скрити, неизречени, 
достатъчно ни пречеха
тез лични и безлични, 
и комични интереси:
за кого са? За къде са? 
Една усмивка - весела и жива, 
поглед който ме разбира, жест, 
или сълза една горчива 
когато тъжен и злочест
аз бавно тлея и прелива 
в сърцето мъката лютива...
 
Но уви, далече вие сте от мене, 
и мога аз единствено с лъжа, 
само малко да ви приближа, 
а тя, аз зная, нищо не променя!
 
Ако на нещо много аз държа
(тъй ме учи всеки ден живота...)
и силно искам да го задържа,
(за да не бъда никога самотен...)
трябва алчно аз да го погледна, 
да се протегна 
и да си го взема...
(и край със жребият сиротен...)
 
Но, знаете ли, 
няма да го сторя.
Защо ли? Може би съм смотан...
но аз ще продължа 
къде с лъжа, къде ще моля 
и ще тъпкам яростно с крака 
аз свойта чест и свойта воля...
И за какво? Нали ви казах вече - 
заради оназ добра ръка 
която още твърде е далече...
Страданието няма име
Страданието няма име.
И болката е без лице.
Ден след ден разкъсват ме неумолимо
десетки кървави ръце
впити в моето сърце.
 
Нося в себе си 
стотици белези
от обиди и от рани,
в сърцето ми набрани.
И ще ги нося до смъртта ми...
 
Молех за разбиране.
И исках само да обичам.
Но виждах вредом погледи изстиващи
и устни чувах да изричат,
че бил съм аз различен.
 
 
Знам че трябва да се боря, 
но, кажи, какво да сторя?
И развличах, 
и обичах, 
а след някои - и тичах.
И молих,
и говорих, 
и сърцето си разтворих.
Душата си раздавах с пълни шепи,
а посрещаха ме погледи свирепи...
 
Просто писна ми от всичко!
 
Искам днеска да узная
толкоз много ли желая -
толкова ли алчност има 
във мечтите ми любими, 
че не мога от живота 
малко нежност да получа
и за някой да отключа
на сърцето ми кивота.
Но мълчи Съдбата,
мълчите всички вие - 
и чудя се къде душата
по-дълбоко да си скрия...
Страданието няма име.
Помръква моето лице...
А от вътре тъй боли ме! Тъй боли ме,
защото още искам да обичам...
Но, простете ми, забравих, че за вас е безразлично.
 
 
Мъката
Мъката мори ме.
Мъката без име.
Мъката в гърдите ми гнездо е свила.
Мъката гори ме
Мъката без име.
Мъка с ястребови нокти
душата къса и раздира.
Мъка със дъха си огнен
във гърдите ми пожари пали.
Стиснала във здрава хватка
тя сърцето мое беззащитно...
Мъка със нокти на хищник
във гърдите тихо дебне.
Волята ми слаба дреме -
да я прогони няма сили.
Волята безсилна вехне
във отпуснатите жили...
 
Няма капчица надежда
във мрака непрогледен.
Увити във железни мрежи
чувства, мисли и копнежи
кипят в затвора леден.
***
Натоварени с проклятия
идват мислите - разпятия...
Мойта болка е божествена
и на кладата ? жертвена
изгарям аз със блясъци,
а ужасните ми крясъци
не чува никой смъртен...
И стихът ми незавършен
като змей увива се,
със врат прекършен
и отива си... Отива си.
ПАРОДИИ
 
КАНДИДАТСТУДЕНТСКИ
На изпита
Недей дочаква и зори,
   върви зубри, зубри, зубри...
     Като няма прокопсия,
     плюл съм в тая орисия!
Немигнал, ставай ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време
изпити идат - дявол ги вземе;
учители чакат, нижат се дните.
По-скоро, хайде! сега се бяга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, викаш, не ще решавам,
нагънеш сандвич, допушиш фаса;
по немски фъснеш, и пак у вас си. 
Огрее слънце и чак тогава...
   за отдих спреш,
   а свяст се вий -
   и пак поглеж
   Дий...     Дий, зубре, дий!
С училище и с ваш'те се бори,
   весден зубри, зубри, зубри...
     Като няма прокопсия,
     плюл съм в тая орисия!
Настане утро, гори небето,
оценки пишат, ехти кафето;
поп-фолк засвирил, стада заблели,
на всички станции Азис все мели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане, их, опустяло.
В училище нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Че изпит иде, главата - камък
не блесва нийде ни лъч, ни пламък, 
а в пот възвряла, гори главата.
Да караш вече къде ти може.
Звънец избие най-сетне, боже,
па вземеш гладен излеж с тайфата:
   И дюнер еж,
   айрянец пий -
   И пак поглеж!
   Дий...
     Дий, зубре, дий!
Борбата е безмилостно жестока
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Завърших. Друг ще ме смени и... толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!
 
Изпит, и след изпита - във ВУЗ-а.
Това е толкоз просто и логично.
Но не влезеш ли - с каква покруса 
ще платиш на частния паричките...
 
       14ч. - 26.07.2007 г.
 
 
Ученически ескадрони
В утрото на светла ера,
       с факела на нова вера
бягат бодри ученици
       с устрем горд и набег смел,
а над тях кат хищни птици,
       кат настръхнали орлици
виснат злобни даскалици,
       питат кой какво е чел.
 
Дзвер изправя се,
изцвили и отронил сетни сили,
грохне хъркащ на чина си
        затъпял и уморен.
В миг уплашен трепва Дзвера,
       чул за няк`ва далавера
дето станала у Вера, днеска или онзи ден.
 
И развели гънки гладки
       над дебелите тетрадки
като вихър отминават ученик след ученик.
И във мозъците наши
       плуват облачета каша
и на изпита ни страшен ужасяващият лик.
Ето татък, във кафето
        текнаха запаси светло
и вълни от кървав пламък
       срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна,
       зазвънтя и водка хладна -
кратка схватка и наново
       учениците летят...
 
Ах, пишете ученици!
       В устрема ви днес стотици
погледи са приковани
       със надежда за късмет.
Свил десницата корава,
от задачите не ставай
стреснат, грохнал
и  уплашен от последния звънец.
 
Нека в ужас забатачени
       рухнат всичките задачи
под ръцете ви юначни,
       тъй - без вик, без звук, без стон -
и младежът да намери зад
       открехнатите двери
на Джипитата уверени бележки милион.
Завръщането в бащината къща       след уморителен ден втора смяна
Да се завърнеш в бащината къща, 
когато вечерта смирено гасне 
и тихи пазви тиха нощ разгръща 
да приласкае морните и каталясали. 
Кат бреме хвърлил черната умора, 
що училищните дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да се вмъкнеш в двора 
пред гостенин очакван радост плаха.
 
Да те посрещнат хиляди задачи
и сложил чело на безсилно рамо, 
да чезнеш в техните усои здрачни 
и дълго да повтаряш "Мамоо, мамо..."
Смирено влязъл в стаята позната, 
и пуснал леко силните колонки
да шепнеш тихи думи в тишината, 
впил морен поглед в своите иконки:
тъй няма да дочакаш мирен заник -
до трийсти още много път ще има...
О, скрити вопли на печален странник, 
напразно спомнил си ваканцията мила!
 
 
СТУДЕНТСКИ
 
На Нефи
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм в сесия излязъл,
на смърт е моята душа възлязла,
на смърт от конспекта нов.
Душата ми е стон. Душата ми е зов. Кажете ми, що значат
       стипендия и заверка,
И ето аз ви думам: с деканската щерка
за среща съм готов.
 
Миражите са близо - пътят е далек.
Седя и уча с вяла жизнерадост,
пропилявам днеска свойта младост,
със тоз голям конспект.
            Миражите са близо - пътят е далек:
защото той стои в сияние пред мене, 
стои, ала не види кой лежи и дреме, 
той - този тъп конспект!
Ода за студентите
О, Сесия!
          Три деня бодрите студенти
как усилено зубрят. Младите левенти
припомнят си харно на семестъра редът.
Пристъпи ужасни! Дванайстий път
студентът Кочо чете въпросът първи.
И тъпота блика от очите му мъдри.
    А беше време на мила почивка, 
протоколче предаваш с мека усмивка, 
връщаш се после в квартирата ти,
съквартирантка красива ти тихо шепти:
хайде довечера щом слънце залезе, 
с компания харна навън да излезем, 
да забравим за протоколи, домашни,
на бар, на дискотека да се лашнем, 
стига сме учили за гадни контролни, 
за тез асистенти нивга доволни...
И с нов дъжд от ракии, водки, текили, 
от компанията наша, с последните сили
прибере се кой къде завари, 
по общежития, по квартири, по гари, 
и в легло всеки лежи и пъшка
такава е съдбата женска и мъжка,
на другия ден купончето спретнем, 
пием и пеем, без сигнал без ред, 
всякой гледа само да бъде напред, 
и черен дроб на смърт да изложи
и един шот повеч изпит да положи.
    Колонките екнат. Метъли ревът.
Клетките мозъчни падат и мрат.
Три дни вече пият, но помощ не иде, 
от никъде ядене взорът не види,
и братските състуденти
       не фърчат към тях.
Нищо. Ще се напием, но честно , без страх,
кат шъпа бактерии
       под ефекта на Пронто, 
че не учим във Лондон,
       в Париж, във Торонто, 
а във Пловдив сме се спрели, в ТУ-то, 
където не учиш ли, бият ти шута.
И ето идва краят на семестъра вече, 
за сесията да учи всеки се зарече, 
но обещания много, изпълнили малко,
за тристата лева, за мъките жалко, 
стига купони, барове, дискотеки, 
музиката у назе спира навеки.
Прелиства Кочо въпросите с жалост, 
дали ще бъде и таз година на халос,
заверките взел е, сега учи и пише, 
дали догодина ще мож да запише, 
четири изпита чакат, между тях дните,
минават, минават в уроци зарити. 
"Колега теглете" - доцентът помоли, 
при тез думи силни студентите горди, 
очакват геройски въпроси безбройни,
сложни и объркани. О, геройски час,
студентите намират пищови тогаз,
хартийките липсват, телефоните траят,
батерии спират, хендсфрийто остая,
и сладката радост до край да препишеш,
пред цяла аудитория, във ъгъла свил се
с един файл на телефона и с една победа,
Асистентското тяло сега нази гледа,
това място скришно е: не ще ни съзре,
ако не би преписвали, да мрем по-добре.
 
 
И днес йощ институтът,
       щом сесия захваща, 
спомня тез дни бурни, шуми и препраща
славата им дивна като някой ек,
от зала на зала и от век на век.
 
 
 
На прощаване
Не плачи майко, не тъжи,
че не взех ази заверка,
заверка, майко, подпис,
та тебе клета оставих,
за триста лева да жалиш!
Но кълни майко, проклинай
таз доцентска черна прокуда,
дето нас не даде заверка,
да ходим да се скитаме, 
по аули, по кабинети, по зали.
Аз зная, майко, мил съм ти, 
че може стар да завърша, 
ах, утре като не взема
мечтаната заверка.
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила, 
със сърце, майко, каръшко,
та сърце, майко, не трае,
да гледа доцент, че бесней
в майчин ми университет:
там дет съм бягал от лекции,
и съм нагъвал сандвичи, 
там дето либе хубаво -
едно на хиляда черепа -
пъстри си очи вдигнеше
и право ги в сърце забиеше, 
там дето баща и братя
понякога следват със мене.
Ах, мале - майко каръшка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече книжка нарамих
и на глас тичам студентски, 
срещу врагът си доцентски.
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя, 
за него ще се заловя, 
пък каквото сесия покаже
и честта, майко, каръшка!
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, маце, не ме забравяй!
Колеги тръгват, отиват
пътят е страшен, но славен:
аз може стар да завърша...
 
Но стига ми тая награда, 
да каже нявга студентът:
не записа сиромах зарад заверка
за зарверка и за невзети изпити...
 
 
 
 
Стипендия
Седя си и си пия биричка,
а конспектът е полегнал срещу мен.
И аз за теб си мисля миличка,
във този хубав, слънчев ден.
 
Уви, огромен път дели ни двамата, 
стотици страници навярно ни делят
от конспектът по машинознание,
със който тъй върви сега сънят.
 
Жадувам да съм с тебе, миличка,
а не със Поасон или със Даламбер, 
със тебе двама в мойта виличка
да си лежим с лежерен маниер.
 
Но толкоз нещо има помежду ни,
то нитове, то шпонки, то резби, 
не можем да си кажем две-три думи, 
разделят се навярно нашите съдби.
 
А как боли ме зарад тебе миличка, 
че не ще се срещнем нивга аз и ти,
за туй седя си и си пийвам биричка, 
а пинът ми за тебе ми шепти...
Нова година
Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...
 
Посрещаме я с фойерверки,
с римски свещи и с пиратки.
Не мислим още за заверки,
за изпити и за поправки.
 
Посрещаме я със колеги,
с приятели или с роднини -
споделяме със тях котлети
с ориз, туршия и сланина.
 
 
Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...
 
Посрещаме я и с надежда
да е светло и красиво утре-то,
която - както ни изглежда -
не ще надживее даже утрото.
 
Но тя ни стига да се борим
за по-добро и чисто бъдеще,
към което дружно ще отворим
мостове, АЕЦ-и и пътища.
 
Идва вече Новата година
в нашата изстрадала родина...
 
 
 
 
СМЕШНИ
Камеличе
Любимата на Данте - Беатриче,
навярно е била добро момиче,
но не и колкото е мойто Камеличе.
Навярно някъде в чужбина,
на Ками ще ? казват Камелина...
Да, трудно е било в живота
на мойта мила Камелота,
но тя справила се е отлично
със всичко - тъпо и логично.
Любимата на Хамлет е Офелия,
обича тя до смърт - кое ли я
накара жално тъй да плаче...
Не зная. Зная само че Камелия
навярно повече ридала е,
със един неверник за раздялата...
Тя, мойто мило Камче.
Изправи се накрая тя обаче,
поизтупа се и почна пак да крачи...
Тя, моето юначенце -
мойто мило, сладко Камченце.
ЗаКамелия
За тебе мисля нощ и ден,
за тебе, мила, съм роден, 
за тебе, мила, ще умра, 
но не навън, и не в гора -
 
не като хайдутин мощен,
а вътре в стаята пред скайп,
и с терзанията денонощни,
че фейсбук-а засича, вай.
 
За тебе мисля миличка,
дори навън, на биричка,
с пр'ятелите свои верни,
на запоите вечерни.
 
Ах, ти си слънце, ти - луна!
Толкоз силно те желая;
теб - най-красивата жена -
чак от ада, та до рая.
 
Ех, ти си въздух, ти си дух!
Да, ти си моят Мечо Пух...
Искам само да те гушна,
думи мръсни да ти шушна...
Но трябва ти да си послушна ;)
Скрито стихотворение,
разкриващо скритите чувства на Савата към Аврил Лавин и творчеството ?.
 
Аврил, харесвам твоя стил.
Аврил, ликът ти ми е мил.
Така се радвам,
че съм те открил.
Не те сравнявам
с крокодил от Нил.
Не те наричам
понякога Гаврил.
 
Намирам те за интересна,
това нали е всеизвестно.
Гласът ти просто е чудесен,
харесвам всяка твоя песен.
 
Аврил, харесвам твоя стил.
Аврил, ликът ти ми е мил.
Списание със теб,
под леглото аз съм скрил.
 
С удар аз свиреп
хулителите твои бих убил.
Да те критикувам
не бих си позволил.
 
Ти за мен си приказно красива,
всеки цвят коса и дреха ти отива.
Гласът ти просто е божествен,
харесвам всяка твоя песен.
 
Аврил, харесвам твоя стил.
Аврил, ликът ти ми е мил.
 
 
 
 
ОЩЕ ПОСВЕТЕНИ
 
***
Аз да те погледам искам само -
как искри в очите твои пламък,
как гори в косите златно слънце
и без нищо грозно, даже зрънце...
 
И да те докосна искам само -
да погаля нежното ти рамо,
да целуна устните ти меки,
с пръсти да допра косите леко...
 
И да бъда с тебе искам само,
и в живота нищо по-желано
няма. Шанс едничък искам, мила -
да ти устоя аз нямам сила.
 
Чувствата в гърдите ми бушуват;
само в интернет със теб общувам -
в месеца веднъж дори е много...
Мъчиш ме така до изнемога.
 
Но не мога да ти кажа сбогом.
Eла при мен
Ела при мен
в тоз хубав ден.
Ела и нежно прегърни ме.
Но ти далеч
си днес и веч
все тъй ще бъде в мене зима.
 
Аз чакам сам, 
но ти си там -
далеч от мойте топли устни.
И хич не знам
дали със плам
до твойте ти ще ме допуснеш.
 
Мечтая си...
Оставаш си
все пак едничка ти за мене.
Макар далеч
да си и с реч
едва ли нещо се променя.
***
Пристигаш ти, а аз не зная
дали все още те желая...
дали приятели сме само,
или ще бъдем с тебе двама.
 
Пристигаш ти, а аз те чаках
тъй дълго и във мене мрака
не стигна светлия ти образ.
Пречистваше ме свята болка...
 
Пристигаш ти, а аз не зная
дали това ще бъде края
или пък новото начало
на нещо хубаво и бяло.
 
Пристигаш ти...
***
Сега, на края на света,
куплети два ще посветя
на теб, мишленце малко...
ще бъдат много кратки:
 
Ако не свърши всичко днес,
във край ужасен и злочест,
помни едничко важно нещо -
сърцето си пази горещо;
 
душата ти - красива, бяла -
в света ужасен оцеляла,
не хвърляй ти на произвола,
пази я - имаш силна воля.
 
Мишле
Вън е сняг и студ, и лед,
но на нас ни е добре,
пишем ние ред след ред,
мое мъничко мишле.
 
Нека пада вън снега
по широкото поле,
нас добре ни е така,
мое мъничко мишле.
 
Ето два е вече, три;
гледам твоето носле,
но на теб не ти се спи,
мое мъничко мишле.
 
 
А на мене ми се спи,
пък и леко ми е зле
и с притворени очи,
мое мъничко мишле,
 
зяпам компа и личи -
хич не виждам даже две,
просто толкоз ми се спи,
мое мъничко мишле.
 
А кога ще спя, кажи,
мое мъничко мишле?
Май е все едно, уви,
стига да ни е добре.
А пък вън вали, вали,
и е сняг, и студ, и лед...
***
Боже всемогъщи! 
Виж тез извивки кръшни! 
Виж очите - сиви, пъстри! 
Виж нежните ръце и пръсти!
 
Боже милостиви!
Косите виж красиви!
Виж лицето - бяло, живо! 
Нозете виж - на самодива! 
 
Боже всечовешки!
Виж тези къси дрешки! 
Как царете правят пешки! 
И как тя смее се лудешки!
На Стефка
В очите пъстри аз се взирам,
във светлите очи,
в които ручеи извират
и къпят се лъчи.
 
Косите ярки приласкават:
"Ела ни докосни",
те мир и нежност обещават -
тез огнени вълни.
 
Ръцете бели сякаш молят:
"С нас пръсти преплети",
а устните, и те говорят,
допират ме почти...
На моята Спасителка 
Години дълги в мрака
аз стоях и чаках.
Орлица с черни нокти
душата ми дереше.
 
Години дълги в мрака
аз стоях и плаках.
Лъвица с остри зъби
сърцето ми ръвеше.
 
Години дълги в мрака...
Аз тебе чаках.
 
 
И ти дойде. И нови сили
наля в отпуснатите жили.
И ти дойде. Живот донесе
там дето вечно беше есен.
 
И ти дойде. Донесе огън -
стопи той болка и тревога.
И ти дойде. А с тебе лято - 
разцъфнаха цветя в душата.
 
Дойде. 
Прогони мрака.
 
Аз те дочаках.
 
Съдържание:
НЯКОЛКО ДУМИ  ЗА АВТОРА 3
ДУША ДУША ДОКОСВА 9
 Вдъхновено от "Душа душа докосва" 10
 Действителност 11
 Кога се ражда човек? 12
 Нито капка красота 13
ПОСВЕТЕНИ 14
 Приказка 16
 Откъс 18
 Тъй шепнат листата... 19
 Най-хубавият цвят 20
 По Мъдвайн - "Happy?" 22
 ***(Всичко напусто е -) 24
 Не заслужаваш! 25
 Желание 28
 Маска 31
 Мъничко момиче 36
 Океан 38
 ***(Помийна яма е душата ми,) 42
 ***(Ти още ден) 43
 ***(Със туй сърце) 44
 ***(Ах, само миг) 45
КРАТКИ 47
 На дърветата пред прозореца ми 50
 Копнеж 51
ОТЧАЯНИ 53
 Не е време... 54
 О, съдба... 56
 Страданието няма име 60
 Мъката 63
 ***(Натоварени с проклятия) 64
ПАРОДИИ 65
 КАНДИДАТСТУДЕНТСКИ 66
   На изпита 66
   Борбата е безмилостно жестока 68
   Ученически ескадрони 69
   Завръщането в бащината къща 71
 СТУДЕНТСКИ 73
   На Нефи 73
   Ода за студентите 74
   На прощаване 78
   Стипендия 81
   Нова година 82
СМЕШНИ 85
 Камеличе 86
 За Камелия 87
 Скрито стихотворение, 88
ОЩЕ ПОСВЕТЕНИ 91
 ***(Аз да те погледам искам само -) 92
 Eла при мен 93
 ***(Пристигаш ти, а аз не зная) 94
 ***(Сега, на края на света) 95
 Мишле 96
 ***(Боже всемогъщи!) 98
 На Стефка 99
  На моята Спасителка..............................................100
 
 
 
1 - малко е странно заглавието на тази част, но такова е желанието на автора - б. Ж.А.
---------------
 
------------------------------------------------------------
 
---------------
 
------------------------------------------------------------
 
КИРИЛ ВЛАХОВ
 
ПОГЛЕД В ЕДНА ДУША
 

Коментари   

 
0 #4 Major 21-12-2015 14:36
My brother recommended I might like this website.
He was entirely right. This post actually made my day.

You can not imagine simply how much time I had spent for this information! Thanks!



Here is my weblog: kroger feedback survey: http://j.mp/1M5EXDL
Цитиране
 
 
0 #3 Shari 21-12-2015 08:39
Thanks for your marvelous posting! I genuinely enjoyed reading it,
you may be a great author. I will make sure to bookmark your blog and
will eventually come back sometime soon. I want to encourage you
continue your great writing, have a nice afternoon!

Here is my web site ... www.krogerfeedback.com: http://goo.gl/KcSyZc
Цитиране
 
 
0 #2 Angela 15-10-2015 14:27
The other day, while I was at work, my cousin stole my
iphone and tested to see if it can survive a 40
foot drop, just so she can be a youtube sensation. My apple
ipad is now destroyed and she has 83 views. I know this is totally off topic
but I had to share it with someone!

Look at my web page ... plenty of fish basic search: http://tinyurl.com/odxhnsx
Цитиране
 
 
0 #1 Romeo 15-10-2015 12:44
Post writing is also a fun, if you know afterward you can write if not it is complex to write.


Also visit my page ... plentyoffish.co m free dating site: http://tinyurl.com/o9jbu84
Цитиране
 

Добавете коментар


Търсене

Свържете се с нас

Реклама долу

© Copyright 2015, All Rights Reserved