Мракът, светлината, самотата и любовта в стихотворенията на Илиян Карабойчев


Губехме се в дъждове и в 
миражи. 
Умирахме в стихии и мъгли. 
Раздавахме любов, а 
получавахме омраза. 
Живеехме в свят лишен от 
доброта. 
Аз бях цар, а беше ти 
царица. 
На нищото. На свят лишен 
от доброта. 
В окопите на своите 
илюзии, 
сред липсите на две 
разсипани мечти. 
Там, където времето бе 
спряло, 
а пространството умираше
съвсем. 
Открих една красива,
приказна кутия,
един кристал сред море от
болка и тъга. 
Без надпис, без подател 
или притежател,
само с катинар и малък 
процеп по средата. 
С пролука толкоз малка и
нещастна, 
че човек да не съзре какво 
богатство крие тя. 
Донесох ти я, подарих я, 
а ти се усмихна. 
Зарадва се, прегърна ме, 
целуна ме и я отвори ... 
И когато ти съзря, че тя бе
празна си отиде, 
а аз тъгувах с месеци, 
години, векове... 
Накрая, след милион 
години аз разбрах:
празнотата ражда 
          истинската свобода.       
 
 
Днес си помислих. За онзи 
човечец, който броди да 
търси добрина под 
мъртвите клони на 
залязващия свят. За онова 
дете, което иска да живее, а 
не може, защото съдбата е 
безжалостна съдница. За 
луната, която грее самотна
и за хилядите звезди, които 
никога няма да успеят да я 
достигнат, за да стопят 
самотата й. Помислих си... 
за бедните, за болните, за 
онези, които искат да 
живеят и дават всичко за
още миг щастие, както и за 
онези, които нямат нищо, а
раздават цялата добрина 
на света. За стойността на 
любовта, за светлината, 
която може да раздава
всеки един от нас. За 
ръцете, които те топлят, 
когато ти е студено и за
сърцата, които ти дават
живот. За света, който 
умира, а отчаяно се нуждае 
от любов. 
Иска ми се да бяхме по-добри. 
Иска ми се да можехме да
раздаваме светлина, за да 
превърнем мрака в минало. 
Нострадаме. Заради самите 
себе си. Защото сме лоши 
не с другите, а със самите 
нас. Защото осъзнаваме, че 
ни се живее, едва когато
пламъка в нас започне да 
тлее, както осъзнаваме, че 
обичаме, когато душата на 
любимия е надалеч. 
Мразим да губим, а не сме 
научени да даваме. 
Забравили сме, че 
стойността се крие вътре, а 
не отвън. И така бавно
изгниваме. Поробваме 
същността си, доближаваме 
се до края, който не е 
начало. Мислим си, че се 
въртим без да осъзнаем, че 
светът е спрял. 
Натъжих се. Представих си 
красотата на розата и как тя 
си създава бодли, за да се 
пази от нас. Всяка красота е
затворена в стъкленица. 
Ако я счупим - стъклата ще я 
убият, а ако я оставим така, 
никога няма да усетим 
аромата й. 
Така е и с хората. 
Събуждаме се и посрещаме 
деня с досада, без да си
представим как за онова 
бедно дете, което се бори 
за живот денят е равен на 
вечност. И всеки следващ 
такъв е подарък. 
Сега осъзнах, че човек е 
птица, чиито крила се 
разтварят, когато обича. 
Когато дарява безвъзвратно 
и когато живее днес, а не 
утре или вчера. Затова 
посвещавам това на теб. 
Затова искам да разтвориш
крилете си и да отлетиш. Но 
не надалеч. А там, където те 
води сърцето ти.
 
 
Създадени сме с любов. За
да даряваме любов. За 
да обичаме безвъзмездно и за 
да бъдем щастливи, не 
заради другия или заради 
онзи, който днес ни се 
усмихва, а заради самите 
себе си. Щастлив съм, 
защото виждам образа в
огледалото, който днес ми
се усмихва. И му отвръщам. 
Отново и отново. Защото 
този миг е мой. Там виждам 
истински приятел и там 
откривам себе си. 
Около мен е един нов свят, 
а аз съм просто 
пътешественик. От мен не 
зависи нищо. Просто трябва 
да бъда щастлив. Да се
радвам на всеки миг и да 
откривам новите хоризонти 
за покоряване. Всичко е 
толкова просто, а хората го
разказват прекалено
сложно. Всеки е един 
Малък принц на своята
планета. Всеки от нас 
отглежда своята роза с 
бодли и намира своята
лисица, която някой ден 
решава да си отиде, защото 
не може да бъде 
опитомена. Всеки от нас 
страда и се усмихва. Обича 
и тъжи. И това е нормално. 
Ние превръщаме болката в
страдание. Ние 
превръщаме и живота си в 
отчаяние. Може би не 
съществува съдба, нито Бог. 
Може би не всичко е сила, 
която е над нас. Най-вероятно
тази сила живее 
вътре във всеки един от нас. 
Ние сме боговете на нашия
свят. Ние управляваме 
мястото, което изграждаме 
сами и можем да си 
осигурим полета обсипани с
рози, които независимо 
дали имат бодли сме готови
да обичаме. Можем да 
имаме хиляди лисици и 
когато всяка една от тях си 
тръгне, до нас да остане 
само една - истинската, 
която ще остане до нас 
завинаги. 
Създадени сме с любов. И с 
любов трябва да живеем. С
любов към бодлите, които 
ни причиняват болка и към 
хората, които ни даряват
усмивки. Защото някой ден 
ще си отидем и никога няма
да се върнем отново, ако 
точно в този ден не сме си 
отишли с любов.
 
 
 
С години хората ме учеха, 
че е грешно да преследваш
мечтите си. Скотове, 
живеещи вовеки в робство
отминаваха със заучени 
един от друг фрази и с 
притихнал шепот, сякаш
страхувайки се да не бъдат
чути се прокрадваха пред
теб, за да ти нашепнат да 
живееш в апатия. Хиляди
обяснения колко грешно е 
да следваш амбицията на 
своя живот. Безкрайни 
уроци за това, че любовта е 
по-скоро болка, отколкото
щастие. Стонове, които 
раздираха тъмнината и 
идващи отдалеч зовяха как 
чувствата са се превърнали 
в притихнал пожар, чиято 
искра живее в безвъзвратно 
отминалите ни спомени. 
Историята, която градим е
минало, а настоящето е
също толкова неясно, 
колкото и бъдещето. Затова 
и ни учеха как трябва да се 
пазим от болката, от тъгата. 
Приближаваха ни до 
самотата с твърденията, че 
там ни очаква щастие, 
докато не ни превърнаха в 
скитници, търсещи своите
животи. 
Сега се лутаме сред
пустини постлани със
стремежа да намерим себе си. 
Да открием заровените в 
миналото мечти и да ги
превърнем в реалност. Да
повикаме отново гласно
любовта, за да я изживеем
такава, каквато е. Макар и 
късно да покорим
върховете, които не успяхме 
през младостта. 
Не виждаме изход в 
мъглата сред която 
обикаляме. Всеки път се 
оказваме на едно и също 
място, с едни и същи хора. 
Времето е спряло, а ние 
сме вечни. Осъдени сме да 
бродим като демони, 
търсещи спасение. Лутаме 
се сред Ада на собствения 
ни избор да бъдем верни
на хората. Затова и сега 
страдаме. Затова и сега
единственият ни изход за 
спасение е да повярваме в 
себе си. Да открием 
искрата, която ще разпали 
пожара и ще ни донесе 
светлина. Светлината, която 
ще направи нощта ни ден и 
съществуването ни в 
истински, неповторим живот.

 
 
Не знаех какво означава да
се влюбиш.
Не знаех какво е да те боли
от любовта.
Но в онзи ден, в деня на
нашата среща,
когато ти подпали сърцето и
душата ми,
когато светът сякаш
пропадна и замря,
тогава времето спря и аз бях
там... ти също.
Озовахме се в един мрачен
затвор от думи,
от оковите на мислите и
предразсъдъците ни.
Бяхме просто кукли на един
илюзорен свят,
където всяко наше
движение бе тъжна илюзия.
Опитвах се да те открия,
но попадах все на самота.
Тракащи окови на
безразличие и вечна
апатия.
На един живот изгубил
смисъл и лишен от любов.
Съдбата ме лиши от това да
те обичам завинаги.
Остави ме да те мразя и
проклинам всеки ден.
Да клеветя името ти, което
преди обожествявах.
Да търся светлите ти коси в
опожарените поля,
да преплувам океан, за да
стигна до твойта синева.
И след болката, след
загубата, след мъртвата
надежда
остана само и единствено
тлеещата ми душа.

 
 
 
 
 
 
 

Добавете коментар


Търсене

Свържете се с нас

Реклама долу

© Copyright 2015, All Rights Reserved