На 23 март излиза от печат романът „Съучастие”, едно стилно и завладяващо изследване на страха, омразата и съзнателно причинената болка.

Категория: Книги
Публикувана на Вторник, 20 Март 2018 12:04
Написана от Thecrazy
Посещения: 90

Освен че е нетипичен, брилянтно заплетен психотрилър, „Съучастие” (превод: Венцислав К. Венков, 360 стр., цена: 18 лв.)  е сред най-скандалните и провокативни творби на Иън Банкс.

Някой измъчва и убива богати и влиятелни граждани, които журналист на име Камерън Коли е изобличавал в статиите си – съдия, отнесъл се снизходително към изнасилвач; лекар, който е проявил престъпна небрежност към пациентите си; нечестен бизнесмен; порнограф, снимащ филми с реални убийства... И Камерън внезапно се оказва главен заподозрян, защото няма алиби за часовете на престъпленията. Но той ли е злодеят, когото всички търсят?

 

Иън Банкс е изключително продуктивен и уважаван  шотландски писател, автор на научна фантастика и мейнстрийм романи. Произведенията му са отличени с десетки награди, сред които „Локус”, „Хюго”, „Артър С. Кларк”, „Джон У. Кембъл”, „Бритиш фентъзи” и наградата на Британската асоциация за научна фантастика, а в. „Таймс” го нарежда сред 50-те най-големи британски писатели, родени след 1945 година. У нас до момента са издадени само две негови книги - „Фабрика за буболечки” и „Играчът на играчите”.

 

Съучастие

„Съучастие”, най-скандалната и провокативна творба на Банкс, е нестандартен криминален психотрилър. Някой измъчва и убива уважавани, богати и влиятелни граждани, които журналист на име Камерън Коли е изобличавал в статиите си – съдия, отнесъл се снизходително към изнасилвач; лекар, който е проявил престъпна небрежност към пациентите си; нечестен бизнесмен; порнограф, снимащ филми с реални убийства... И Камерън внезапно се оказва главен заподозрян, защото няма алиби за часовете на престъпленията. Но той ли е злодеят, когото всички търсят?

Запознайте се с прототипа на Декстър - сериен убиец, чиито жертви са само престъпници. Той е безмилостен и брутален, но може би и справедлив. Влезте в кожата му, ако ви стиска, и накажете виновните с неговата ръка. Само внимавайте какво ще оставите от себе си на местопрестъплението, за да не ви заловят. 

Изключителен роман... великолепно написан, забавен и интелигентен.” „Файненшъл Таймс”

Стилно изследване на страха, омразата и причиняването на болка.” „Обзървър”

„Зловещ и завладяващ трилър.” „Глазгоу Хералд”

„Оригинален, смел, брилянтен.” „Гардиън”

 

Откъс:

Иън Банкс - „Съучастие“

 

Глава 1

 

НЕЗАВИСИМИ СИЛИ ЗА ЯДРЕНО ВЪЗПИРАНЕ

 

Колата я чу чак след час и половина. През цялото време седя на тъмно, в напрегнато очакване, до те­лефонната масичка зад входната врата. Стана само веднъж, след първия половин час, и прекоси кухнята да провериш състоянието на прислужницата. Беше си на същото място и очите ѝ белееха в полумрака. Усети странна, остра котешка миризма, а беше сигурен, че той няма котка. Едва тогава осъзна, че всъщност прислужницата се е напикала. Отпървом ти стана гадно и чак после изпита леко чувство на вина.

Щом те видя да се приближаваш, тя проплака иззад черната опаковъчна лента. Ти се убеди, че не е разхла­била нито лентата, с която я беше привързал към кух­ненския стол, нито въжето, с което столчето бе завърза­но за все още топлата готварска печка. Широкото тиксо изобщо не беше помръднало: или не се е напъвала да го разкъса, или напъните ѝ са били безрезултатни. И въ­жето си стоеше опънато и непокътнато. Хвърли поглед към спуснатите завеси на прозорците, после освети с фенерчето ръцете ѝ, пристегнати към задните крака на стола. Пръстите ѝ ти се сториха нормални, независимо от тъмномаслинения цвят на филипинската ѝ кожа; явно китките ѝ не бяха толкова стегнати, че да е спряло кръво­обращението. И нозете ѝ – миниатюрни в черните чехли с ниски токчета – ти се видяха нормални. Капка урина се отрони в локвичката върху подовите плочки под стола.

Погледна я в лицето и забеляза, че трепери от ужас. Даде си сметка колко страховит вероятно ѝ се струваш с тъмната ски маска, но нямаше как да я махнеш. Опита се да я успокоиш с потупване по рамото. После се вър­на на мястото си до входната врата. Три пъти звъняха на тукашния номер; изслуша как телефонният секретар прие обажданията. И трите пъти чу дрезгавият му за­ писан глас да нарежда на всеки един от търсещите го: „Знаеш какво трябва да направиш след сигнала“.

Говореше бързо, стегнато, с намек за принадлеж­ност към висшите обществени прослойки.

„Здравей, Тобайъс, стари ми приятелю. Как я ка­раш, дявол да те вземе? Джеф се обажда. Що не минеш идната събота да му изиграем едни карти в слънчевия Сънингдейл? Врътни ми една шайба. Чао.“

(Бийп)

„Ъ... да, ало, сър Тоби. Пак ви безпокои Марк Бейн. Ъ... звънях преди време, а и преди два-три дни. Ъ... искам отново да ви помоля да направим едно интер­вю, сър Тоби, и знам, че не обичате поначало да ви интервюират, но ви уверявам, че ви нямам изобщо зъб, а напротив – като колега от бранша високо ценя постиженията ви и най-искрено ми се ще да ми изложите по-подробно възгледите си. Както и да е. Ясно ми е, че решението ще зависи единствено от вас, и ще го прие­ма с цялото ми уважение. Ъ... ще ви звънна и в офиса утре сутринта. Благодаря. Много благодаря. Приятна вечер.“ (Бийп)

„Къде ходиш бе, дърт пергиш? Вземи да ми звън­неш по повод оная история с дневника; още ме гложди нещо. И оправи най-после проклетия телефон в колата си, Тоби.“ Последното обаждане те накара да се засмееш. Самоувереният тон на колониален чиновник нямаше нищо общо с дружеския маниер на позвънилия първи някогашен випускник на „Хароу“, нито с мазното угод­ничество на втория – провинциален пролетарий. Гос­подарски глас. Точно с такъв вид човек би се запознал с огромно удоволствие. Погледна в мрака към долния край на стълбището, където на стената висяха няколко снимки в рамки. От една от тях гледаха усмихнати сър Тоби Бисет и мисис Тачър. Усмихна се и ти.

Остана седнал, налагаше си да дишаш равномер­но, да мислиш уравновесено и да пазиш спокойствие. Извади пистолета веднъж: пресегна се назад и изпод тънкото брезентово яке измъкна втъкнатото в дън­ките ти оръжие. Усети топлината на браунинга дори през фините кожени ръкавици. Приплъзна пълнителя да излезе, пъхна го обратно, повтори действието още два пъти, след което погали с палец предпазителя – да се убедиш, че не се е изключил. И върна пистолета на мястото му.

После се приведе, издърпа нагоре десния крачол на дънките и измъкна финландския нож „Мартини“ от фино смазания отвътре калъф. Тънкото острие от­ казваше да блесне до мига, в който го наклони съвсем леко, че да отрази мигащата червена лампичка на теле­фонния секретар. Мярна мазното петънце върху сто­маната. Духна отгоре му и го изтри с кожения пръст на ръкавицата, огледа го повторно. Доволен от видяното, прибра ножа в кожения калъф и опъна крачола. Остана да чакаш до появата сред тихия площад на ягуара, чий­то пърпорещ тихичко на минимални обороти двигател те върна към настоящето.

Изправяш се и надникваш през шпионката на широката дървена врата. Оглеждаш разкривения от увеличителното ѝ стъкло тъмен площад. Виждаш спускащите се до тротоара стълби, перилата от двете им страни, наредените покрай бордюра леки автомобили и мрачните силуети на дърветата в средата на площада. Ягуарът е точно пред теб, спрял до парки­раните коли. Вратата му се отваря и в нея зърваш оранжевите отражения на уличното осветление. Сли­зат мъж и жена.

Не е сам, значи. Жената приглажда полата на кос­тюма си, а през това време мъжът казва нещо на шо­фьора и затваря вратата на ягуара.

– Майка му стара – прошепваш и усещаш как сър­цето ти думка.

Мъжът и жената се отправят към стъпалата. Мъжът носи куфарче. Именно него чакаш: сър Тоби Бисет – човека с енергичния, отсечен глас от телефонния сек­ретар. Щом стъпват на тротоара, той обгръща с длан лакътя на жената и я насочва към вратата, през която ги наблюдаваш.

– Майка му стара – прошепваш отново и хвърляш пак поглед покрай стълбището към коридора и кухня­та с прислужницата, където прозорецът, през който влезе, продължава да зее полуотворен. Чуваш стъпки­те им по тротоара. Усещаш как кожата на челото ти изтръпва под ски маската. Той пуска лакътя на жена­ та, прехвърля куфарчето в другата си ръка и бръква в джоба на панталона. Вече са на средното стъпало. Обзема те паника и впиваш поглед в дебелата верига, провиснала по рамката на вратата в съседство със со­лидната секретна брава „Чъб“. След което чуваш как ключът влиза в бравата едва ли не до самото ти ухо, той казва нещо, жената се изсмива притеснено, а ти си даваш сметка, че вече нищо не можеш да направиш, затова си налагаш пълно спокойствие, отдръпваш се толкова назад, че гърбът ти да опре в палтата на зака­чалката, пъхваш ръка в джоба на брезентовото яке и пръстите ти се увиват около плътната и тежка, пълна със сачми къса кожена палка.

Вратата се отваря. Навътре. Чуваш как ягуарът се отдалечава с мъркащ двигател. В преддверието светва. И той казва: „Заповядай“.

Затваря вратата и двамата се озовават точно пред теб и виждаш как той леко се извръща да остави куфар­чето върху масата до телефонния секретар. Младата жена – руса, със загар, на двайсет и нещо, с по-тънко куфарче в ръка – те забелязва. И си глътва граматика­та. Ти ѝ се усмихваш иззад маската и поставяш пръст пред устните си. Тя се колебае. Чуваш как телефонният секретар връща с поскърцване лентата. В мига, в който тя понечва да отвори уста, ти вече си зад гърба му.

Замахваш с палката и го удряш с все сила по тила, на една длан разстояние от яката на сакото му. Той рухва моментално, свлича се покрай стената и се просва вър­ху масичката, при което събаря телефонния секретар, а ти се извръщаш към младата жена. При вида на падащия върху килима мъж тя зейва. Поглежда те. Имаш чувството, че се кани да изпищи, затова се стягаш и си готов да стовариш пестник в лицето ѝ. Тогава тя изпуска тънкото куфарче и протяга напред разтреперани длани, хвърляйки единствен кра­ тък поглед към лежащия на пода мъж. Челюстта ѝ под­ скача.

– Не ме бийте – казва с глас, който е далеч по-спо­коен от ръцете и челюстта ѝ. Пак поглежда падналия. – Не знам кой...  – преглъща и запримигва уплашено. Виждаш как се мъчи да говори, въпреки че устата ѝ е пресъхнала. – …кой сте, само не искам нищо... Нищо да ми правите. Имам пари. Всичките ще ви ги дам. Но това тук няма нищо общо с мен, нали? Не ме бийте. Окей? Много ви моля.

Говори правилно, без акцент, като богаташка щер­ка, завършила най-вероятно скъпа частна гимназия от рода на „Роудийн“. Колкото и да те дразни високоме­рието ѝ, няма как да не му се и възхитиш. Поглеждаш мъжа, който е абсолютно неподвижен. Касетата на падналия на килима телефонен секретар стига до края и се самоизключва с щракане. Извръщаш се към жена­та и бавно ѝ кимваш да върви към кухнята. Тя поглежда натам, но се колебае. Посочваш ѝ кухнята с палката.

– Добре – съгласява се. – Добре.

Тръгва заднешком по коридора, без да сваля протег­натите си ръце. Избутва докрай с гърба си кухненска­та врата. Влизаш подире ѝ и светваш. Тя продължава да пристъпва заднешком, та се налага да вдигнеш ръка да я спреш. Тогава вижда прислужницата на завърза­ния за печката стол. Даваш ѝ знак да седне на друг от червените кухненски столове. Тя стрелва с крайчеца на окото облещената прислужница, после явно взема някакво решение и сяда.

Отстъпваш по посока на кухненския плот, където си оставил ролката черна опаковъчна лента. Държиш пис­толета насочен право към нея, с другата ръка повдигаш ски маската над устата си и със зъби изтегляш парче от лентата. Тя наблюдава дулото спокойно, неотклонно, ма­кар част от кръвта да се е стекла от лицето ѝ. Притискаш цевта към кръста ѝ и в същото време стягаш фините ѝ, украсени със златни гривни китки с тиксото. От време на време поглеждаш през вратата към началото на коридо­ра, където до входа лежи черната човешка купчина, и не преставаш да се убеждаваш, че поемаш излишен, нену­жен риск. Накрая прибираш пистолета и връзваш обу­тите ѝ в тъмен чорапогащник крака. Тя ухае на Париж.

Залепваш устата ѝ с десетсантиметрова ивица тик­со и на излизане от кухнята гасиш лампата и затваряш вратата.

Връщаш се при сър Тоби. Той изобщо не е помръд­нал. Сваляш ски маската и я набутваш в джоба на яке­то, грабваш мотоциклетната каска иззад закачалката и я нахлузваш, после го хващаш под мишниците и го помъкваш нагоре по стълбите покрай обрамчените фо­тографии. Петите му удрят всяко стъпало. Под каската дишането ти се струва по-шумно, а и той се е оказал по-тежък, отколкото си предполагал. И ухае на нещо скъпо, но не се сещаш на какво точно; над рамото му виси кичур побелели коси. Завличаш го до всекидневната на горния етаж и още с влизането затваряш с рамо вратата към коридо­ра. Единствената светлина идва от уличните лампи, та в полумрака залиташ и се спъваш в масичка за кафе. Нещо пада и се счупва.

– Майка му стара  – прошепваш, но продължаваш да го теглиш към високите врати на балкончето, кое­ то гледа към площада. Подпираш го на стената от вът­решната страна и проверяваш какво е положението навън. По улицата се задава двойка – мъж и жена; изчакваш ги две минути да се махнат, след тях да отминат и две коли, и едва тогава отваряш и се подаваш навън в обгърналата квартала Белгрейвия топла нощ. Пло­щадът ти се струва съвсем тих; през заобикалящата те оранжева тъма до слуха ти долита само слабият шумов фон на градския живот. Надвесваш се над мраморните стъпала пред входната врата, чиито перила и от двете страни завършват отгоре с високи черни шипове; след което се прибираш, пак го подхващаш под мишниците, измъкваш го през двукрилната врата и го подпираш на каменния балконски парапет, който ти стига до кръста.

Последно озъртане: в горния край на площада мина­ва кола. Вдигаш го да седне върху парапета; главата му се килва назад и той изстенва. В очите ти се стича пот. Усещаш как помръдва немощно в обятията ти, докато го преместваш в необходимото положение спрямо на­миращите се на три-четири метра по-долу перила. Нак­рая го бутваш да падне през парапета.

Улучва перилата с главата, таза и единия си прасец; неочаквано долавяш сух звук от трошене, от хрущяща кост; главата му се извива настрани и през дясното око щръква шип.

Тялото му се отпуска, а от двете страни на перила­та ръцете провисват над стълбището към сутеренния апартамент; десният крак остава да виси над стълби­ те към главния вход. Звукът от трошене се повтаря по-слабо при последвалия еднократен гърч, след кой­то тялото остава безжизнено. Кръвта потича черна от устата към бялата яка на ризата, а оттам покапва по бледия стълбищен мрамор. Отдръпваш се от парапета и се озърташ на всички страни. Откъм далечния край на площада се приближават пешеходци, но са все още на около четиресет метра от теб.

Извръщаш се, влизаш в стаята и заключваш бал­ конската врата, стараейки се да заобиколиш масичка­ та за кафе и счупилата се върху килима ваза. Слизаш, прекосяваш кухнята с двете завързани за столовете жени, измъкваш се през същия прозорец, през който си влязъл, и най-спокойно се отправяш през градин­ката в задния двор към съседните конюшни, където си паркирал мотоциклета.

Първите слаби, далечни писъци долитат до ушите ти в мига, в който вадиш ключа на мотора от джоба си. И изведнъж те обзема еуфория.

И радостта, че не ти се е наложило да сториш нищо лошо на жените.