Ревю: "Прикачен" ~ Вярваш ли в любовта от пръв поглед? Ами в любовта преди това?

Щом прочета името Рейнбоу Роуъл започвам да се настройвам психически за хартиената стихия, която ние подготвила авторката. Още щом прочетох анотацията, знаех, че тази история е точно за мен – шантава, лишена от всякаква баналност и граничеща с абсурда. В добавка към тази Вселена от имейли и странни главни герои бликащи от енергия, на прага на важен етап или преломен момент от живота си, историята се развива през вече далечната 1999 г. В година на прехода, в година, в която някои смятат, че светът ще свърши с настъпването на 2000 г., а останалите гледат с недоверие и насмешка на подобна безумна идея. Лесно е да обикнеш 90-те и цялата тази бунтарска атмосфера на десетилетието, а аз като горд участник в този вихър, съм изпълнена с умиление. Това е една от причините да заобичам книгата и макар да не съм способна да кажа дали я харесвам повече от „Елинор и Парк“, която беше първата книга от авторката, която прочетох, или от „Фенка“, която безспорно е доста ексцентрична книга, все пак знам, че „Прикачен“ ще е от тези истории, които ще има с какво да запомня.

Главни герои са Линкълн, Бет и Дженифър – служители във вестник. До тук нищо необичайно, с изключение на това, че героите не се срещат чак до след средата на романа, а преди това се опознават един друг с помощта на имейли. Или по-точно Линкълн, чиято работа е да чете чуждите имейли с оглед сигурността и спазването на правилата сред служителите (работа, която несъмнено е на челно място в класацията на най-шантавите професии съществували някога), опознава Бет (филмов критик) и Дженифър (оставаща малко в сянка, но също така интересен персонаж), докато чете с огромен интерес писмата, които си разменят двете по време на работа.  Звучи мъничко creepy и параноично, но всичко някак си пое към сладък и невинен развой. Може би причината е в това, че харесах Линкълн, върху чиято персона е насочен фокусът и сякаш е стоварена цялата тежест на повествованието. Скромен, изпълнен с несигурност, породена от раздяла в миналото, Линкълн спокойно може да мине за 28 годишен самотник, живеещ с майка си, каращ само нощни смени и чието единствено хоби е през уикендите да запълва времето си играейки Dungeons & Dragons, вместо да излезе и да се запознае с нови хора. В крайна сметка той дори не харесва работата си и я изпълнява с известна доза несигурност и угризения на съвестта, в последствие дори спира да чете останалите имейли и остава единствено кореспонденцията между двете приятелки, които постепенно го пленяват със своя свеж хумор, интелигентност, доброта и топло приятелство. Колкото повече чете, толкова по-погълнат от живота им се чувства той, сякаш е част от него, сякаш ги познава по-добре от всеки друг.

Трябва да призная, че и аз следях в захлас размяната на имейли между Бет и Джунифър, смеех се с тях, намирах допирни точки със случващото им се и различните им вкусове, дразнех се на приятеля на Бет и липсата му на отдаденост във връзката им, съчувствах на Дженифър и дилемата й относно детето и ми беше тъжно, когато страдаха при разочарование или загуба. Едновременно с това бях съпричастна на Линкълн и пригласях на сестра му, която бе на мнение, че е време да стане самостоятелен, да поеме живота си в ръце, извършвайки необходимата промяна. Хареса ми това разиграване, играта на криеница, която се получи между героите, чуденките на Линкълн как изглежда Бет, виждал ли я е без да го знае. Стана ми  забавно, когато стана ясно, че Бет го е срещнала в офиса падайки си по него, без да подозира, че той е мъжът stalker, който чете имейлите, които си разменя с приятелката си и знае всичките им тайни. Сякаш бях част от цялото това НЕЩО и знаех неща, което никой от героите не знае. :D Допадна ми, че нещата постоянно бяха на косъм да разместят пъзела, подтиквани от съвестта на Линкълн или от едно или друго признание на Бет, на което е трудно да останеш безразличен. Любовната история се появи на хоризонта точно в подходящия момент и макар на доста хора да им се струва неправдоподобно, дори невъзможно да откриеш любовта без реално да си се запознал с обекта на милите си чувства, аз съм на мнение, че хората харесват с очите, но се влюбват с душата си.

-Вярваш ли в любовта от пръв поглед?

– Не знам – отвърна той. – А ти вярваш ли в любовта преди това?

И тук, както и в останалите книги от Рейнбоу Роуъл наблюдавам една тенденция авторката да разказва истории за любовта, за приятелството и за трудните избори в живота, обвързвайки привидно обикновени персонажи, но по един нестандартен начин, който постепенно разкрива всичките им отличителни черти, чудатости и уникалност. Някак успява да ни хвърли в тъча, давайки да се разбере от самото начало, че ще четем нещо ново и необичайно, без да е твърде объркващо. Можем или да се подразним на цялото това изобилие от странност или да се привържем необратимо към героите и да ни стане някак празно и мъчно след края на книгата.

Историите на Рейнбоу Роуъл, независимо на каква възраст са героите, винаги ми действат като антидепресант и искам или не, главните действащи лица винаги ми стават някак симпатични и близки, дори изпитвам налудничавото чувство, че са реални личности, с които на драго сърце бих се сприятелила.  „Прикачен“ не прави изключение, даже изпитах мигновена връзка с героите, тъй като са съвсем близки до мен на възраст. Според мен книгата е идеалното четиво, което да изпълни уикенда ви с приятни и закачливи мотиви, много усмивки и емоции, каращи сърцето ви често да изпълнява задно салто.

 

Добавете коментар


Търсене

Свържете се с нас

Реклама долу

© Copyright 2015, All Rights Reserved