"Селото на самодивата" от Антон Борисов

Не мога да определя „Селото на самодивата” (ИК „Жанет 45”) като нещо различно, освен силен дебют за Антон Борисов. Из страниците на романа някак намират място и се преплитат повече от успешно една легенда за самодива, скрито имане с тегнещо над него проклятие и криминален случай, който очаква своето успешно разрешение.

Главната героиня Ния, нейният брат Емил и шефа й Иван се отправят към едно приключение, което скоро придобива опасни очертания. Причината, която ги отвежда в затънтеното село заплашвано и тормозено от незнайни и стряскащи пронизителни викове, от обикновено убийство се превръща в твърде заплетена мистерия с елементи на трилър, в която действиащите лица са много повече от очакваното. Разумните заключения отстъпват място на налудничави подозрения, необясними явления и немислими открития, а липсващата брънка във веригата може би е по-близо, отколкото изглежда.

Основното, което ме привлече и подтикна да прочета книгата, беше намесата на българския фолклор и именно в това е силата на „Селото на самодивата”. Не за първи път български автор засяга темата за самодивите, но дотук все съм попадала на по-романтичния им образ умело подкрепен от любовна история в настоящето. Не толкова див, необуздан и заплашителен, та цяло село да трепери само при споменяването на тези митични същества и да им преписва всяко случило се нещастие. За моя радост Антон Борисов е наблегнал на криминалната нишка, загърбвайки всякакъв намек за флирт или подобни взаимоотношения между главните герои. Любов има, но тя е представена само откъслечно със споменяването на далечна легенда за две враждуващи села, предаваща се от поколение на поколение. Наслаждавах се на кратките абзаци от дневника на Магдалена, които подхранваха още повече любопитството ми.

Единственото нещо, което не ме остави да се насладя на сто процента на романа беше главната героиня Ния. За жалост не открих нищо интересно или задълбочено в нея, а имаше потенциал да се превърне в силен, борбен и дъхновяващ образ. Вместо това ми се стори повърхностна, отказваща да се раздели със своите предразсъдъци и често постъпваща по детски.  

Трябва да призная, че краят на романа ме изненада приятно. Далече е от предвидим и претупан, което, за малко над 200 страници, е повече от похвално. Стилът на автора е семпъл, но въпреки това натрупва пленително напрежението, боравейки с митологията и тълкованията й, като с магическа пръчка и това е повече от достатъчно да държи читателя на тръни до самия край.

Очаквам с нетърпение да видя каква е следващата история, която е замислил Антон Борисов, защото дръзкото му въображение тепърва трябва да получи нови полета за изява и развитие.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

Търсене

Свържете се с нас

Реклама долу

© Copyright 2015, All Rights Reserved